В света на средновековните българи - между реалното и въображаемотоВ света на средновековните българи - корица

 

Михаил, Петър, Йоан, Асен: в размисъл за властта на името-символ и за името - символ на власт в средновековна България

 

Именаричането е една от най-отговорните задачи пред всяко семейство (и най-вече пред главата на семейството) и този факт важи с особена сила за елитите в т.нар. домодерни общества и, в частност, за владетелите на държавите. Понякога името само по себе си подсказвало, че даден аристократ (а даже и самозванец) може да претендира за престола, тъй като то се свързвало от поданиците - често пъти съвсем ирационално - с легитимни права върху трона.
В този текст няма да стане дума за онтологията на Името1, а по-скоро за социалната употреба на някои имена, за налагането им в определен социум и в определено време и тяхното осмисляне и интерпретиране от тогавашните българи като символно натоварени, като деклариращи определени претенции и права. Няма да се спирам обстойно и на добре известната и добре проучена представа за магическата същност на името, продължила съществуването си и през Средните векове, отбелязвайки само мимоходом, че и в християнската епоха името до голяма степен се е възприемало като инструмент за въздействие върху съдбата2.
Струва ми се, че в българската история през Средновековието има няколко емблематични имена, които дават възможност на нея да се погледне и от един малко неочакван, ономастичен ъгъл. Три от тях (Михаил, Петър и Йоан) са и си остават лични, а едно - Асен - се превръща и във фамилно-династично. Когато се разгледат в съответните им контексти, те могат да насочат изследователя и към някои специфични връзки между именуването и политическите претенции, от една страна, а, от друга, изобщо към начина на възприемане на тези имена в онази отдалечена епоха.
Имената, упоменати по-горе, показват и особената динамика при превръщането на едно име в символ на власт и оттам - използването му впоследствие за сдобиване с власт; казано другояче, за корелацията между властта на името, превърнало се в символ и на същото име, използвано впоследствие като символ на власт. Тези сложни трансформации и мисловни операции се наблюдават както в периода на Първото българско царство (след 865 г.), така и след 1185 г. и имат два главни адресата - собствените поданици-българи и Византия. Споменатите имена легитимират България като християнска държава и едновременно с това - като западната част (Запада) на единната християнска империя на двата богоизбрани народа, ромеите и българите3.
След падането на България под византийска власт две от тези имена, Михаил и Петър, започват да изпълняват ролята и на етноинтегриращи и етноотграничителни символи, т.е. те пораждат определени мисли, очаквания и т.н. у българите и сами излъчват определени (с)мисли към тях и към византийците.
И четирите имена носят - всяко по свой начин - ореола на харизмата, но са легитимирани и от традицията4. Те битуват обаче в различни епохи и контексти и затова могат да бъдат разглеждани и по двойки, Михаил - Петър и Йоан - Асен. От тях само Михаил, Петър и Йоан са исконно християнски (и гръцки едновременно с това), но в нашия случай това няма значение, тъй като Асен се сдобива твърде бързо със статута и ореола на “царско” християнско име и се среща след ХIII в. и във Византия5.
Нека най-напред се спрем на имената Михаил и Петър, носени от единствените царе-светци в българската история, Борис-Михаил Покръстителя (852-889) и Петър (927-970). Борис приема името на своя кръстник, ромейския василевс Михаил III (864 г.), но очевидно в българската среда са били употребявани и двете му имена, и езическото Борис, и християнското Михаил. По сходен начин е именуван и най-големият му син (с езическо име Расате и с християнско Владимир, макар че последното има и своите сериозни езически конотации), който управлява България в периода 889-893 г. Третият син на Борис-Михаил, който става княз през 893 г., освен с християнското си име Симеон е бил известен и като Лабас (езическо име?, прякор?), ако се вярва на Паисий Хилендарски, макар че Лабас по съвсем ясни политически причини вероятно е било твърде рядко употребявано, а също тъй и поради факта, че Симеон е бил роден в годината на “мира” с ромеите (864 или 865 г.) и много по-адекватна е била употребата на неговото християнско кръщелно име. Не е известно и “езическото” (още профанно, светско) име на Петър, третия син (след Михаил и Йоан) на Симеон, но едва ли традицията да се дават две имена - светско (по линия на традицията в рода) и християнско при кръщаването - на синовете на владетеля е била нарушена от двора. Косвено за това говори и името на наследника на Петър, кръстен на своя прадядо Борис; Борис II, както е известно, има твърде драматична съдба в периода 968-971 г. Неговото исконно християнско име всъщност не е известно. Като първороден син на Петър Борис II е имал най-големи права върху престола и, макар и роден от майка-ромейка (Мария-Ирина), той е получил име, възхождащо към времената на езичеството. Ф. Успенский показва с примери колко бавно след покръстването на Скандинавия там си пробивали път християнските имена и особено когато ставало дума за законните синове в кралските родове. В същото време предполагаемият законнороден престолонаследник почти винаги получавал име, възхождащо към езическата епоха. Той отбелязва още, че след християнизацията на Скандинавия християнските имена още дълго време там се възприемали като чуждестранни6. Може да се допуска с основание, че подобна традиция е била характерна за много други държави в Европа, в частност и в България. Нека припомня и това, че в нашия случай с Борис II, последният, макар и християнин и син на най-благочестивия владетел в българската история, в същото време се явявал и наследник на Крумовата династия, управлявала страната от началото на IХ в. А Борис I, на когото той бил кръстен, освен Покръстител, се откроявал и като важно звено в тази династическа линия.
След 865 г. българите не погребали в забвение своето езическо минало. Дори намерили за необходимо т.нар. Именник на българските канове, включващ времето от легендарния им първи “цар” Авитохол до реалните владетели Кубрат, Аспарух и чак до тези от 60-те години на VIII в., да получи своето място в световната история и в световните царства7 чрез едно своеобразно сакрализиране на българското царство и неговите владетели. Това е било осъществено най-вероятно от кръга около цар Симеон8. След прекъсването на Крумовата династия в края на Х в. и най-вече след падането на царството под византийска власт през 1018 г. българите-literati и особено онези, които създавали т.нар. историко-апокалиптични съчинения, “изтупали от прахта” имената Михаил (Борис е употребявано по-рядко) и Петър, защото чрез тях можели - нека го назовем по модерному “виртуално” - да включат българите в християнското царство, което вече се управлявало и de facto, и de jure само от един център - Константинопол. Така в редица “Видения” и “Тълкувания” на Исайя и на Даниил Михаил (т.е. Борис I) - за да се държи будна историческата памет на българите с оглед и на чаканото в края на ХI в. Второ пришествие - бил представян като “последния цар”9, а българите - като богоизбран и със спасителна мисия народ. Петър пък бил “удостоен с честта” да бъде “приятел” с първия християнски император Константин Велики10; изрично е упоменото и единението на “българското и гръцкото царство”, според анонимния книжовник осъществено за пръв път именно при цар Петър11.
Със своите символни ресурси - Борис-Михаил като Покръстител, а Петър - като първия официално признат от Византия цар/василевс на българите, управляващ западния дял (DusiV) на единната иначе (т.е. мислена на концептуално ниво) християнска империя, както и с това, че са царе-светци, - тези две имена, Михаил12 и Петър, в очите на българите навярно са били в състояние най-добре да легитимират избраността на последните независимо от факта, че българската държава само няколко десетилетия преди това била изгубила своя суверенитет.
Името Михаил само по себе си е “царско”, особено в християнска Византия (наред с такива имена като Константин, Лъв, Василий13 и по-сетне Йоан) и вероятно и поради тази причина именно в този род съчинения българският княз-покръстител присъства точно с това християнско и царско име и далеч по-рядко с (династическото и) езическото Борис. В същото време обаче титлата на Михаил е представена чрез върховния в “степната империя” титул “каган”, което едва ли е случайно14 и навярно припомня за изначалната “царственост” на българите и че те са владяли и администрирали Запада на християнската империя още преди 864 г.15
В по-късните съчинения, след ХII в., титлата на Борис-Михаил, споменаван вече само като Михаил, ще бъде представяна чрез славянското “княз”, за разлика от творбите, писани през втората половина на ХI в., където тя е или “цар”16, или, както вече бе упоменато, “каган”. Това “нормализиране” в титулуването, съобразено с историческите реалности (Борис-Михаил не е бил нито каган, нито цар), настъпило очевидно след възстановяването на българското царство от Асеневци. Дотогава обаче, през годините на византийското владичество, личността/делото на/ името Борис-Михаил били необходими на българското общество в своето символно измерение, тъй като били осмисляни през призмата на избраност свише. Затова и Михаил, и Петър поне до ХII в. били използвани като имена-символи, носени от “идеални” царе, а специално Михаил - и като “есхатологично” име. Петър не се наложило като династическо име след 1185 г.17, т.е. в реалния живот18, но дотогава тези две имена определено имали власт над съзнанието на literati-те като имена-символи, маркиращи царствеността на българите и тяхната есхатологическа мисия в света19.
Имената Йоан и особено Асен през Второто българско царство се превръщат в белег на легитимна власт. В периода след ХI в. Йоан става изключително популярно сред царстващите във Византия василевси име. Такова е то - макар че причините за това в България са били по-различни - и в българското царство. Съвсем наскоро И. Лазаров потърси вразка между владетелското име Йоан, култа към св. Йоан Рилски и държавно-политическата идеология на българите след възстановяването на държавността им през 80-те години на ХI в.20 Тази връзка е била направена още от съвременниците, защото те са знаели, първо, че кръщелното име на Асен I е било Йоан и, второ, че Асен I е наредил пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Средец в Търново, както е посочено в житията на светеца. Впоследствие името Йоан ще започне да присъства постоянно в именната атрибуция на Асеневци, наред с другите имена: Асен, Александър, Стефан, Шишман, Срацимир21. Подобно двойно именуване във владетелските дворове е широко разпространена практика през Средните векове и винаги е предполагало търсенето на различни нива на легитимност от страна на владетеля22. Заслужава да обърнем особено внимание обаче на един пасаж от житието на св. Йоан Рилски от Драгановия миней (ХIII в.): “...И цар Йоан Асен дойде в Средец, намери свети Йоан, великия пустинник и възревнува делата на древните царе, сиреч цар Константин и цар Петър (курс. мой - Ц. С.). И вдигна тялото на всечестния и преподобния Йоан, та го пренесе в град Търнов...”23. Връзката на цар Асен I със св. Константин Велики и св. Петър, цар български, присъства само в това житие на светеца. И. Лазаров с право отбелязва, че сравняването с цар Петър е понятно, тъй като той е наредил мощите на светеца да се поставят в Средец, а Асен I ги пренася от Средец в Търново24. Но ние бихме могли да отидем и още по-далеч. Поставянето в една плоскост на Константин Велики и на първия признат от ромеите цар на България има и друго измерение, и то - на фона на военно-политическата дейност на братята Асен и Петър, които възстановяват независимостта на държавата след 1185 г. - е лесно да се отчете: българите отново управляват Запада на християнската империя, отново имат столица (на мястото на Преслав идва Търнов), т.е. статуквото отпреди 1018 г. е възстановено. Дали за това е имал идея и самият Асен I е трудно да се каже, но че подобна концепция е съществувала в главата на автора на житието от Драгановия миней е повече от сигурно. Сигурно е и още нещо - че Асен (а може би и брат му) е търсел през 90-те години на ХII в. свой светец-покровител с българско потекло, за да закрепи своята династия25, защото св. Димитър, когото братята обявяват за покровител на въстанието от 1185 г., е бил все пак с ромейски произход. Търсената от Асен алюзия светец-покровител - победа над Византия се подкрепя и от добре подбрания от символична гледна точка маршрут, по който мощите на Рилския светец са докарани в Търново. Особено важен топос в него е Тревненският проход26, където българите през 1190 (или 1191) г. разгромяват армията на Исак II Ангел и в техни ръце попадат (отново след 811 и 986 г.) най-важните символи на императорската власт във Византия27, факт, очевидно тълкуван от българите като плод на Божията намеса за окончателното закрепване на суверенитета на възстановеното съвсем наскоро преди това българско царство. Впрочем, впоследствие Йоан Асен II, след победата при Клокотница (1230 г.) над провъзгласения за василевс през 1224 г. в Солун Теодор Комнин, отсича билонови и златни скифати тъкмо в Солун и на тях е изобразен редом до св. Димитър. Огромната част от тези монети са открити в земите на днешна Македония. Надписите им са на български език, което подсказва, че скифатите са имали и пропагандна цел28; те са действали, така да се каже, на две психологически равнища, рационалното (в ролята им на парично средство за размяна на стоки на пазара) и ирационалното (смяната на “гръцката власт” в тези земи с “българска” и оказаната от светеца Димитър помощ).
В политическото поведение на хората, особено при резки промени, свързани със смяна на властта, се проследява ясна тенденция към отъждествяване на властта с нейните символи и обратно29. В случая със скифатите българският цар съвсем умишлено е използвал образа на изключително популярния и сред ромеите, и сред българите светец Димитър, особено пък в горепосочения район, като по този начин е легитимирал промяната във властта там. Механизмът е добре известен: използва се вече позната реалия (символ), която внимателно е “модифицирана”, за да обслужва (ново)създалото се статукво.
Знаменателната победа при Клокотница и още повече признанието на царската титла - и то от всички източни патриарси (!) - на Йоан Асен II през 1235 г. окончателно закрепват авторитета на вече превръщащата се към тези години в династия Асенева фамилия. Така Асен все повече се мисли като име-символ на власт и в същото време - като самата власт, т.е. то започва да се възприема синкретично: носещият името Асен е овластен (или достоен за власт), а самото име Асен овластява. Ситуацията с издигането за цар на Константин Тих отразява тъкмо тази вече сложила се към ср. ХIII в. нагласа.
За да бъде легитимен цар, Константин Тих приема името Асен, развежда се с първата си съпруга, която праща в Никея и се оженва за първородната дъщеря на Елена Асенина (!) и император Теодор II Ласкарис - Ирина30. На този фон изглежда учудваща индиферентността на Ивайло (а той е и самозванец!) към символната стойност на името Асен при легитимирането на властта му31. Тук само ще припомня, че във Византия патронимът Комнин(и) става не само sort of royal titles32, но и символ на легитимност на властта за всички следващи ромейски династии33.
В домодерните общества титулът много тясно бил обвързан с произхода на човека, с неговия род, а процедурата на именаричането очевидно е била пряко зависима от процедурата за въвеждане в рода. При промяна на социалния статус, при получаване на нова титла, която не принадлежала на дадения човек по рождение, той често получавал и ново име34. В случая с Константин Тих новият му статус, новият му титул и новото му династично име очевидно са брънки от една верига, от една мисловна “процедура”. Асен е будело асоциации за царственост, легитимност и династичност (оттам - устойчивост на властта и на държавата) и приемането му от Константин може да се мисли следователно и от друг ракурс - да се повлияе ирационално, чрез внушение не само върху съдбата на самия му носител, който по рождение не е принадлежал към Асеневия род, но и на съдбата на България, изгубила доста територии и изпаднала задълго в политическа криза след смъртта на Йоан Асен II през 1241 г. Трябва да се съобразим, разбира се, и с други фактори. На първо място, при избора на династическо име, по принцип, винаги са се отчитали и политическите връзки на монарха, особено в бъдеще време. Затова и женитбата с Ирина, осигуряваща добри позиции в Никейския двор, е била добре обмислена от Константин Тих. Ирина е носела и “династическа”, и “политическа” зестра на новия български цар. От друга страна, получаването на името Асен от Константин е трябвало да охлади стремежите към престола на други претенденти, най-вече от рода на Асеневци, които са имали далеч повече права над него. Чрез новото си име Константин е задействал една от функциите на символите на властта (Асен по това време е без съмнение име-символ на власт, както вече бе споменато), състояща се в това, че те (символите) оказват психологическо въздействие върху ирационалните пластове в мисленето на човека, което пък обуславя и неговото подчинение на властта35.
В случаи, когато е трябвало да се осъществи избор на цар, болярският съвет е вземал предвид различните достойнства и качества на претендентите. Сред тези достойнства “правилно избраното” име било също от немалко значение36. Такъв е примерът със заелия през 1331 г. трона Йоан Александър Асен37, който впрочем е имал “най-легитимни права върху български престол” и по линия на своя биологичен (родов) произход38. Едва ли трябва да се съмняваме, че още по онова време българите са пропуснали да забележат, че той носи три - всяко по своему интересно и важно - “царски” имена: Йоан, Александър и Асен. Те са предоставяли възможност за сложни съотнасяния, особено името Александър, директно отпращащо към прочутите дела на първия “световен монарх” Александър Македонски. Тази алюзия не е пропуснал да направи и неизвестният автор на т.нар. Софийски песнивец (1337 г.), възхваляващ българския цар и като “втори Александър от древността”, и като “нов сред царете Константин по вяра и благочестие, сърце и нрав, имайки в себе си за скиптър победоносния кръст”39. Имената Йоан и Асен пък правели лесно съотнасянето му както изобщо с Асеневци, тъй и с Йоан Асен (Стария Асен) и Йоан Асен II, първият - възстановител на суверенитета на България, вторият - най-могъщият български цар в периода след 1185 г. и същевременно човекът, успял отново да издигне страната си в ранг на царство. Следователно и трите имена на новия владетел били “образцови” и вероятно от него - дори и само по чисто ирационални причини - се е очаквало бързо да възстанови поразклатения след 1330 г. престиж на царството. Поне до 60-те години на ХIV в. той успешно се справял с тази задача. И още един многозначителен факт. Той е свързан с именуването на синовете на Йоан Александър - те са наречени Михаил, Йоан (Срацимир и Шишман) и Асен! Какво по-добро от това доказателство за съществуването на връзка между името-символ на власт и властта на името-символ в средновековна България бихме могли да дадем?

Бележки

1. Вж. Дионисий Ареопагит. За божествените имена. С., 1996, 53-67; Лосев, А., Из истории имени. - Вопросы философии, 1997, 5, 179-182.
2. Успенский, Ф. Б., Имя и власть. М., 2001, с. 10.
3. Полывянный, Д., Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности IХ-ХV веков. Иваново, 2000, с. 25, 62-70, 79, 116-129; Степанов, Ц., Универсално - регионално - локално в историко-апокалиптичната книжнина в средновековна България. - В: Международна конференция “Византийското културно наследство и Балканите” - Пловдив, 6-8 септември 2001. Сборник доклади. Пловдив, Б. г., 122-129; Вачкова, В., Въображаеми и реални граници в средновековна Европа. С., Б. г., 175-186, 190-198.
4. За разликите, но и за връзките между харизматичната и традиционната власт вж. Вебер, М., Социология на господството. Социология на религията. С., 1992, 73-95, 251-285.
5. Вж. подробно Божилов, И., Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. Второ фототипно издание. С., 1994; Същият, Българите във Византийската империя. С., 1995.
6. Успенский, Ф. Б., Цит. съч., с. 12 сл.
7. Подробно вж. Каймакамова, М., Българска средновековна историопис. С., 1990; Горина, Л., Проблемы “Именника болгарских ханов” как части Эллинского летописца. - Bulgarian Historical Review, 1995, 1.
8. Горина, Л., Цит. съч., с. 29; Степанов, Ц., Средновековните българи: Нови факти, интерпретации, хипотези. С., 2000, с. 72.
9. Вж. Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996; Степанов, Ц., Казаков, Г., Средновековните есхатологични текстове и образите на жената на Балканите. - В: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността. Съст. К. Даскалова и Р. Гаврилова. С., 2001, 17-29.
10. Пак там; Вачкова, В., Цит. съч., 184-198.
11. Вачкова, В., Цит. съч., с. 196; Полывянный, Д., Цит. съч., с. 119; Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова, Цит. съч., с. 200: “...прие българското царство синът му цар Петър, и бе цар на българите, още и на гърците”, се казва в т.нар. Български апокрифен летопис.
12. Името Борис се среща в Българския апокрифен летопис - вж. Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова, Цит. съч., с. 200.
13. Пак там, 65-83.
14. Пак там, с. 135.
15. Вж. твърде важния именно от тази гледна точка факт на получената от Тервел през 705 г. кесарска титла; това става, естествено както е прието във Византия, на височайша церемония в Константинопол с участието на василевса Юстиниан II.
16. Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова, Цит. съч., с. 200.
17. Изключението е само при приемането на името Петър от страна на по-големия брат на Асен, Теодор, който чрез този символичен акт декларирал, че възстановява българското царство. Второто му действие след обявяването на въстанието - да потегли с войска към старата столица Преслав - имало същата символна стойност. Трябва обаче непременно да се отбележи, че провъзгласените през ХI в. (но след 1018 г.!) за български царе Делян и Константин Бодин получили (и двамата!) името Петър, което очевидно поне до края на ХII в., е било трайно свързвано от българите с концепцията за християнското царство и неговия, по думите на Д. Поливянни, български “сегмент”.
18. За налагането на имената Магнус и Карл като “царски” в Скандинавия и връзката им с името на Карл Велики (на латински Carolus Magnus), явяващ се “идеалният владетел” като пръв обединител на Западната част на нявгашната Римска империя под един скиптър (800 г.) вж. Успенский, Ф. Б., Цит. съч., с. 22, 24-26, 76, 91 и бел. 20.
19. Срв. Михаил - последният цар преди Страшния съд в редица апокрифни творби, както и представата за българите като народ, свързан със Св. Дух, за разлика от гърците и алеманите, мислени в тези творби (ХIII в.) като еманации на Отца и на Сина.
20. Лазаров, И., Владетелското име “Йоан” и култът към св. Йоан Рилски в държавно-политическата идеология на Второто българско царство. - В: Светогорска обител Зограф. Т. 3. С., 1999, 90-98.
21. Пак там, 90-91.
22. Вж. многобройни примери у Успенский, Ф. Б., Цит. съч., passim с цит. там литература.
23. Стара българска литература. Т. 4. С., 1986, с. 131.
24. Лазаров, И., Цит. съч., с. 93.
25. Вж. някои насоки на размисъл в това направление у Степанов, Ц., Планина и святост в средновековна България: национални светци и свети царе. - В: Балканът и морето. Послания към времена и поколения. Благоевград, 1999, 319-328.
26. Срв. същото символично действие при пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски през 1469 г.: шествието обикаля сакралните “места на паметта” за царството на българите и за техния небесен покровител св. Йоан; това са Търново, Никопол, Средец и Рила - вж. Степанов, Ц., Планина и святост..., 322-323.
27. Златарски, В., История на българската държава през средните векове. Т. 3. С., 1972, 62-72 и специално с. 70, бел. 1; Андреев, Й., Третият поход на император Исак II Ангел в България през 1190 г. - Военно-исторически сборник, 1985, 5, 26-41; Лазаров, И., Цит. съч., с. 95 сл.
28. Пенчев, В., Колективната находка с билонови скифати на българския цар Иван Асен II, намерена край град Охрид. - Минало, 1999, 2, 17-21; Юрукова, Й., В. Пенчев, Български средновековни печати и монети. С., 1990, 78-81; Радушев, А., Г. Жеков, Каталог на българските средновековни монети IХ - ХV век. С., 1999, 57-63.
29. Бочаров, В., Власть и символ. - В: Символы и атрибуты власти. Генезис, семантика, функции. СПб, 1996, с. 16.
30. Подробно вж. Божилов, И., Фамилията..., 115-116.
31. Вж. в тази връзка особената стойност на името Магнус в Скандинавия, което след покръстването на региона бързо се превръща в кралско и което - за да се сдобият с успех - използват и много самозванци. За това вж. Успенский, Ф. Б., Цит. съч., 27-42 и спец. с. 34.
32. The Oxford Dictionary of Byzantium. Vol. 2. N. Y. - Oxford, 1991, p. 1144.
33. Чеснокова, Н., Самозванцы в Византии (К вопросу о характере императорской власти в конце ХII - начале ХIII в.). - Византийские очерки. Труды российских ученых к ХIХ Международному конгрессу византинистов. М., 1996, с. 100.
34. Успенский, Ф. Б., Цит. съч., с. 77.
35. Бочаров, В., Цит. съч., с. 20 сл.
36. Успенский, Ф. Б., Цит. съч., с. 11.
37. Вж. подробно Божилов, И., Фамилията..., 149-178.
38. Пак там, с. 149 сл.
39. Дуйчев, И., Стара българска книжнина. Т. 2. С., 1943, с. 70 сл. Срв. тук асоциацията на името Магнус в Западна Европа с това на Карл Велики (за Магнус във функцията му на династически епитет вж. Kienast, W., Magnus=Altere. - Historische Zeitschrift [Munich], Bd. 205 (H. 1), 1967, S. 1-15). За източноправославния свят образцов монарх-християнин винаги е бил Константин Велики. Затова именно с него най-често е търсено някакво имагинерно (“виртуално”) сродяване, факт, който може да се проследи с редица примери, в частност с такива от средновековна България и средновековна Рус (специално за средновековна Рус вж. Успенский, Б. А., Борис и Глеб: Восприятие истории в Древней Руси. М., 2000, с. 86).