Привилегировани гледни точки Райчев - корица

 

Лекция VI. Сталкер

 

“Сталкер” е един от шедьоврите на света. Той е може би едно от най-далечните места, докъдето човешкият дух е достигал в развитието си, съпоставим с такива неща като музиката на Рахманинов, романите на Достоевски... Това, разбира се, е филм за вярата. За вярата и за страха. Ако говорим за това за какво се разказва във филма, то основното е това - човек го е страх да повярва, просто не може. На нашата цивилизация, на нашия човек - продукт на Европа - не е дадена вярата. И колкото и страшни неща да преодолеем, достигаме до едно място, където уж сме преодолели всичко и...
Лоши сме, затова ни е страх...
Аз за това няма да говоря, това е само една възможна интерпретация на филма, възможни са още хиляди, разбира се. Искам да говоря само за интелектуалната страна на въпроса.
Филмът представлява според мен и интелектуален шедьовър. В него е реализирано, може да се каже, едно цяло изследване (в най-хубавия смисъл на думата) на неща, които науката не е способна да изучава. Или поне не може да изследва толкова дълбоко, или поне не сме виждали досега, че може да изследва. Причината, разбира се, е, че нормалната наука въобще не е чувствителна към такава проблематика. Науката, знаете, решава главоблъсканици и в крайна сметка е просто разделение на труда между хора, които увеличават знанието си.
Отново подчертавам - абстрахирам се изцяло от всякакви художествени, многопластови и много трудни, много по-дълбоки, отколкото аз мога да видя, неща в този филм. Говоря само за интелектуалната страна на въпроса.
Кой е предметът на изследване на този филм? Какво изследва Тарковски, за какво разказва? Разказва очевидно за Зоната. Разказва, по-пряко казано, за отвъдното. Предмет на тази история е трансценденцията, отвъдността. Отвъдното, взето не по начин, по който го преживява потопеният в света човек, а от специфична гледна точка, позволяваща наблюдение един вид “отвън”. По принцип да се наблюдава отвъдното е интелектуално страшно трудно, тъй като отвъдността в това се и състои - тя не е дадена, тя не е тук, тя не подлежи на наблюдение. Тарковски е построил такава гледна точка, от която отвъдността става видима като за страничен наблюдател. Аз искам да ви покажа какво казва той за тази отвъдност. Разбира се, тя самата, отвъдността, не може да се види; може да се види как човек живее в тази отвъдност, как се потапя в нея и това е нейната реалност. Аз не се ангажирам с мнение по въпроса има ли Бог, то си е личен въпрос. Но отвъдността е реалност, в смисъл че тя е част от социалната организация. Няма нито една социална организация в историята на човечеството, която да не предполага някаква отвъдност. Тази отвъдност е решаващо важна за социалната организация. Може да се каже, че най-дълбоко, “последно” основание на всеки вид социален ред е неговата отвъдност. Разбира се, ничие индивидуално самосъзнание не съдържа тези връзки, никой не си казва: “да, това е отвъдността и затова трябва да има еди-какъв си ред”, но тази отвъдност фактически конструира реда*. (* Самосъзнанието за “отвъдност” съществува и във формата на систематизации рефлексии. Но това е вторично.) И обратното е вярно - от всеки вид ред може да бъде изведена неговата отвъдност, колкото видове социален ред, толкова видове отвъдности има. Може да предположим, че те се съотнасят, и въпросът е как те се съотнасят. Който е слушал моя курс лекции миналата и по-миналата година, знае една основна моя теза, която просто напомням: че отвъдността, която може да се яви под формата на утопия, мит или други такива систематизации, е “онтология” на властта. Тя е начин на властта да мисли “немислимото” и да обосновава действията си в кризисни ситуации, в ситуации, в които тя не знае какво да прави, защото е невъзможно да повтаря неща, правени допреди. Когато кой да е вид власт изпадне в същинска криза и не е в състояние да извърши следващата крачка по механизма “etc...”, то тогава единствената онтология, единственият свят, където е указано какво да се прави, е отвъдният свят. Така постъпва всеки възможен родител, всеки възможен лекар, учител или политик, изобщо всички видове власти в криза прибягват до отвъдното като до извор. (Понякога те направо подчертават самия този факт. Понякога го крият. Все едно.*) (* Нататък - макар и от съвсем различна гледна точка - става дума за онова, което Вебер нарича “харизма”. Мисля, че си заслужава да се препрочетат Веберовите анализи от подобно гледище. Всъщност тук вече, както казах и в началото, социологията на мъртвия човек сама показва границата си: сталкерството е вече проблем на една социология на “живия” човек.)

 

[Условия за възможност]

Връщам се на филма. Този филм може би шокира, той е много труден, изключително труден, просто трябва човек няколко пъти да го гледа. Построен е върху структурата на руската вълшебна приказка. Почти по Проп: имаме герой, който напуска дома си; имаме и изключително важната фигура на трикстера, на този, който се превръща - с единия крак е в отвъдното, с другия е тук. Това в приказките е Баба Яга, която стои на границата между отвъдното и тукашното и е водител на човека в отвъдното. Тази Баба Яга притежава амбивалентни свойства, може да се превръща в нещо, а после в обратното. Или пък това може да е сивият вълк, който се претъркулва презглава и става човек... Изобщо този предмет-посредник въвежда живия човек в отвъдността, дава указания как да се следват правилата в тази отвъдност, посочва пътя към набелязаната цел, помага при връщането обратно. Значи по това филмът прилича на структурата на руска вълшебна приказка и на много други магически приказки. Една от причините филмът да е така скучен на моменти, да е труден, е, че в него всъщност почти не е употребен нито един над-детски сюжет. Употребени са само най-простите средства и затова един неизкушен човек би реагирал точно по начина, по който хора без музикален опит реагират на музиката на Рахманинов - вижда им се какофония, скучно. Пак казвам - във филма е разказана най-тривиалната възможна история: Сталкерът заедно с двама други герои, писател и учен, навлизат в отвъдното. Сталкерът е техният водач. Това са условията на задачата. Оттук насетне можем да започнем да четем разкритията на Тарковски.
Първи прост пласт във филма е Сталкерът, анализиран като водач в отвъдността. Всъщност такива реални водачи в отвъдността са и Моцарт, и Булгаков, и Пикасо; следвайки ги, човек попада там, където няма правила. Където не действат повечето от нещата, които знаеш как действат. Геният*, казват, мисли немислимото. (* Геният е най-честата форма, в която хората са склонни да забелязват сталкери. ) Отвъдността, въпреки че звучи по друг начин на пръв поглед, всъщност е отегчителна, опасна, жестока. Строго казано, ако там нещо има като правило, ако нещо е повтаряща се закономерност, то това би било просто още един ред и той би имал “още една” отвъдност. Зоната, отвъдното, изключва в принципа си всякаква повторяемост, тя е уникална във всеки свой пункт. Впрочем на това ще се спра след малко.
Какъв е мотивът на Сталкера? Това е първи пласт. Във филма много ясно виждате трите отговора на това питане.
1. Той го прави това за пари.
Тази гледна точка бързо се разобличава. Става ясно, че той не може да се обрече на такова гадно съществуване за пари, още повече, виждаме, семейството му живее ужасно, т. е. парите не са никакъв отговор в този смисъл. Става ясно, че това е слаба гледна точка и стигаме до втора:
2. Той прави това за власт.
Ако си спомняте, Писателят в един момент му го каза - ти тук седиш и разполагаш с нашите души. В този случай Сталкерът започва да се привижда като същество, което самоцелно властва. Това също е ограничено гледище, защото се оказва, че той е в страдаща позиция и по никакъв начин не се ползва от тази власт, а точно обратното - той се оказва зависим от публиката си. И това във филма е прекрасно показано. Значи първата хипотеза, че Моцарт е написал 40-а симфония за някакви пари, се сменя с идеята, че Моцарт изпитва огромно удоволствие от гледката как всички мълчаливо седят и слушат това, което той е написал. Тази хипотеза обаче също отпада, защото той всъщност безумно се вълнува дали те ще чуят музиката или не; страда ужасно, изпада в отчаяние, ако публиката нищо не чува или не чува това, което той иска тя да чуе. Във филма това също е представено - двамата герои не искат да влязат в стаята. И Сталкер се оказва тежко зависим не от това как те се държат двамата с него, а как се държат те със Зоната. И тук идва третата хипотеза, където обикновено спира всекидневното съзнание за всички възможни сталкери:
3. Той е изрод*. (* Което е самообосноваващо се гледище. )
В шедьовъра, който гледахме, тези три гледни точки върху Сталкера на обикновеното съзнание, на съзнанието на човека, на когото не му трябва отвъдността, са добре разпластени и добре дадени. Разбира се, те са критикувани, те са в кавички, защото те не са истина. Или, по-точно казано, те са само фази на разгръщане на определена гледна точка. Има обаче много по-интересни, много по-важни гледни точки.
За да стигнем до тях, трябва да зададем един много прост въпрос, който Писателят зададе на този човек. “Защо ти не влезеш в стаята?” Защо трябва да се водят там други хора, когато самият Сталкер може да го направи? Прехвърлете сега това питане върху други сталкери. Примерно питате Рахманинов: “Защо ти пишеш музика, вместо да се изтегнеш в креслото и да си я слушаш?” Сталкерът се мъчи през цялото време, наистина през цялото, чисто физически дори - трудно му е, студено, опасно, просто е в предсмъртна ситуация през цялото време. Защо той всъщност не ползва стаята? Защо Моцарт трябва да положи такова усилие, което го убива на четиридесетгодишна възраст, или нещо близко до това, а не легне просто да си слуша музиката в главата? Къде е проблемът? Стигаме до една гледна точка, която ми се струва първият важен елемент в анализа на този тип хора, които трябва да свързват отвъдността с реалността, да свържат другия свят с този. Отговорът, както го чувам аз, е такъв - новото не може да не бъде съобщено; то няма да възникне, но не в смисъл, че няма да се “знае”, а по същество: съобщаването му е условие на производство**. (** И не би било възможно да е иначе, ако наистина формулата на харизматичния водач е: “Писано е, но аз ви казвам!” Без тези, на които казва, харизматичната власт не може да бъде упражнявана.) Зона няма да има, ако не водиш някого по нея. Тарковски впрочем отговаря на това - когато не сме тука, не се знае как изглежда всичко, него го няма, то става, когато ние сме тука*. (* Отвъдността е вид заедност, по-пряко казано. За илюстрация тук служи фактът, че повечето сталкери имат огромни лични трудности при тривиалната артикулация на смисли, т. е. при тривиалните форми на заедност. ) Ако Сталкерът не води никого по тази Зона, той няма да може да ходи по Зоната. Абсурдът на граничното същество, на сталкера, се състои в това, че неговата отвъдност, в която той на пръв поглед обективно съществува, няма да възникне, ако той не води хората по нея. Оказва се, че Баба Яга не може да ходи из отвъдното сама по себе си, тя просто ще си стои в къщичката на кокоши крака. За да ходи, трябва да има кого да води. Това е специфичен вид маргиналност на тези същества. За да може този да се окаже в позицията “сталкер”, не е достатъчно това, че той може да мисли някакви отвъдностни смисли, а той трябва да ги съобщава, да ги дава на някого като условие на съществуването си, като условие за възможност. И още по-лошо - онзи някой трябва да ги взима. И понеже този ги взима, но не в пълна степен, сталкерът фактически страда втори път. Страданието на сталкера един път е причинено от самата Зона - на него му е страшно трудно да се движи по нея. И, второ, за него е от решаващо значение другите да го слушат, да навлизат в Зоната. И колкото по-навътре, толкова по-важно е това.
Сталкерът в субективна форма е това, което в обективна форма е Зоната. Но! Тя има определени свойства, съвършено различни от тукашното естествено. Кое е главното там, какво казва Тарковски? Тя не може да бъде разбрана**, тъй като нищо там не се повтаря. (** Раз-биране, т. е. раз-глобяване. ) Там човек може само да “бъде”, тя не подлежи на разбиране, на рефлексия. Това е десетократно подчертано в самия филм.
Достигаме до най-важното нещо, до най-трудния пункт според мен. Решението, което дава Тарковски, се състои в това, че в Зоната няма опосредстване от никакъв характер. В Зоната ние сме непосредствени. Това доближава концепцията на Тарковски (по-скоро тази интерпретация на концепцията му, която ние в момента създаваме) до един от най-дълбоките проблеми на християнската цивилизация изобщо. Или до онова противоречие, върху което се крепи цялата наша култура в последните две хиляди години. Под наша имам предвид този голям ареал, част от който сме и ние. При нас духът, свързан с тяло, е противоречие, защото, за да бъде той, трябва да бъде не-той. Иначе казано: за да бъде непосредствен, той трябва да се опосредства. За да стане той самият, той трябва да се превръща в своята противоположност. Значи има дух и тяло. И за да се окаже духът дух, той трябва да мине през своята пряка противоположност, тоест да се окаже потънал в материята. Най-простият начин да се илюстрира това е европейското познание. Познавайки този предмет, моята духовност се превръща в своето не, напълно се отдава на предмета и чак “после” се завръща в себе си. Аз съм познал предмета, с което съм прибивавал като дух. Но без своето “не” духът няма собствено съдържание: нито морално, нито естетическо, нито интелектуално.
Но в отвъдното вие имате тъкмо това. Хората там, първо, не знаят причината на своето действие, нито, второ, знаят неговото следствие. Отвъдността по Тарковски има това изключително важно свойство - духът там е при себе си пряко, без усилие, непосредствено. В свят, в който няма нито една причинно-следствена връзка и не е обосновано нищо, духът е при себе си. Затова, ако забелязахте, в хода на филма героите почти се разпадат, по-точно те се разпадат в степента, в която техният дух не е основание на самия себе си. Те са отишли там с много прост замисъл. Ученият е отишъл там да разруши Зоната, носи бомба (след малко ще говоря защо), а Писателят е отишъл там за вдъхновение. Попадайки там, те губят това като мотив и се оказва, че просто се движат... Нито едно от техните действия не е обусловено и не води до нещо следващо. Логиката на тяхното поведение изцяло съвпада с “логиката” на Зоната, тоест само Зоната ги движи, като всъщност това движение е единствена нейна “реалност”. Замисъл на техните действия няма, така е устроена отвъдността - там няма нищо опосредено.
И тук достигаме до следващото нещо. Аз не съвсем вярвам в това, което сега ще ви кажа, но искам да покажа как Тарковски решава този казус. Отвъдността, в която човек се потапя, не оставя никакви връзки от реалността. Няма никаква рационалност. Кое се оказва реално? Кое е единствената реалност, която те заварват и с която неизменно се съобразяват? Тарковски в пряк текст говори за това. Ако си спомняте момента, в който Писателят застана на прага, мисли и накрая реши да не го прекрачва; тогава той в пряк текст говори за един друг човек, наречен Дикобраз. Този Дикобраз е същество, влязло в Зоната с практически цели. Той лично е ползвал стаята и после се е самоубил - това е важна нишка. Какво е станало? Дикобраз - по-рано - е станал причина за смъртта на брат си, човека, чието стихотворение прочетоха (впрочем стихотворението е на бащата на Тарковски, Арсений Тарковски), и сетне отишъл да моли за живота на този брат във въпросната вълшебна стая. И не е получил никакъв брат, а получил пари, защото всъщност истински е искал само пари, казва Писателят. Онази единствена реалност, която заварваме в отвъдността, реалност, която твори тази отвъдност, са желанията. Волята, същинската, истинската, а не въобразената, не конвенционалната воля. Значи единствената възможна реалност на отвъдното са същинските волеви импулси. Следователно, по Тарковски, нещата изглеждат така: има тук, има оттатък. И това оттатък е обект на нашата вяра и съответно обект на нашия страх. Начинът, по който отвъдността присъства тук, са дълбоките, непосредствените, от нищо неопосредстваните желания на човека. За да докажа, че Тарковски мисли точно това, ви връщам към последната сцена на филма. Той показва, че желанието на детето на Сталкера се превръща в непосредствено действие. Помните ли, звучеше Бетовен и момиченцето местеше с поглед предметите. Желанията се сбъднаха тук. Малката, която и физически беше изрод, съедини отвъдността с реалността. Съединената с отвъдността реалност в случая се оказва способност да местиш предмети “духом”.
Ако помислите, това по същество е християнската формула. “Ако имахте вяра колкото едно синапено зърно, щяхте да можете да местите планини.” Това е същата мисъл.

 

2.

[Зона. Възможни пози в Зоната]

Ние обаче следим интелектуалната конструкция и се мъчим да разсъждаваме за самата отвъдност. Затова излизаме от гледната точка на Тарковски и започваме да гледаме Зоната все едно че е някакъв предмет. Първото особено нещо на тази Зона, на тази отвъдност, е това, че нейната структура (и това във филма е прекрасно показано) е зададена по линията на опозицията свято - най-свято*. (* Опозиция, изследвана от Дюркейм, Касирер, Лосев.) Това е странна, много интересна опозиция. Вие я имате почти във всички човешки творения, посветени на сакралността. Цялото пространство на църквата е свято, но има едно най-свято място в средата, което е противопоставено на самото свято. Значи имаме формулата сакрално - свръхсакрално. Зоната има център, това е фундаментално важно. Тя притежава пункт на излизане от нея, нещо като изход към “тукашното”, мястото на сбъдване на желанията. Това е пунктът, в който тя е съединена с реалността. Отвъдността значи не е нещо, зад което се простира несвършващо никъде поле, а по-скоро е кръг с център. Така изглежда човешката отвъдност или поне нашата, европейската. Центърът на този кръг е най-сакрален, най-отвъден, но по един естествен диалектически парадокс точно този център е пунктът на съединение с реалността. Така е направена тя. Ние не се намираме в положение, в което нашият свят е заобиколен с някаква безкрайна отвъдност. Обратно, нашите отвъдности, именно онези, които определят живота ни, са едни купчини и в средата на тези купчини стои един най-важен предмет. И достигайки този най-важен предмет, ние взаимодействаме с реалното. Така може би са устроени всички възможни отвъдности.
Самата стая има център и този център е противопоставен на нея самата в два смисъла - той е най-тя и той е не-тя. Защото оттам ти се съединяваш с реалното. И вероятно всички възможни отвъдности, следователно всяка утопия, всеки мит, притежават тази важна характеристика.

 

3.

Преминавам към описание на трите пози, които Тарковски описва като възможни за европейския дух спрямо отвъдното. Това са тези трима души, героите на филма. Писателят е отишъл там за цел; проблемът му е целта. Ученият е отишъл там с предварителна цел и именно прилагането на средството е неговият проблем. Т. е. Тарковски изследва отвъдното чрез опозицията цел-средство.
По принцип казват, че отвъдност има, защото ние сме краен дух. Отвъдността е факт, защото човек е смъртен. Нашият дух не може да обитава света без тяло. Това обуславя факта, че, от една страна, ние сме свободни същества, които могат за секунда да пренесат мисълта си от звездата Вега до малкото насекомо в ъгъла на стаята. Светът е съвършено подвластен на духа ни. От друга страна обаче, духът ни е краен, той по фатален и печален начин зависи от нещо много малко в този свят. Изглежда, че понятието за отвъдно идва от това определение за духа. Аз имам дух, имам и тяло и това е непоносимо противоречие за нашата култура. Ние, християнската цивилизация, имаме в дъното си това противоречие. То се трансформира до купища по-слаби. Начинът да се справим с едно противоречие от този тип е, като го отслабваме. (Знаете, описаното от Леви-Строс при някои племена отслабване на опозицията живот-смърт; от него се преминава примерно към противопоставянето земеделие-лов, после хищник-тревопасно; и така след верига от отслабвания на опозиции се достига до вълшебен предмет, който удържа в себе си двете противоречиви свойства, напр. някакъв трупояд, койот, сова, друг трикстер.)
Значи ние стигаме до един предмет, който носи двете противоположни свойства, успява да ги съвмести, успява да реши противоречието, и този предмет се оказва централен за културата. Да се върнем при нашето противоречие дух - тяло, което е непоносимо; ние следователно непрекъснато вървим към неговото отслабване, докато намерим такъв магически предмет, който да го разреши. Посредник. Той, разбира се, възниква по стихийни механизми.
В конкретната схема противоречието се разпада до опозицията цел - средство. Двете са изследвани поотделно. Да започнем с Писателя - това е човек изключително надарен, съвършено отчаян, останал без нито едно ценно нещо в света. И всъщност затова е останал без цел. Това е едно морално същество с изключително изтънчен вкус и много смело. Той няма комплекси и предразсъдъци. Той просто е престанал да обича себе си. А това е така, защото няма пред себе си цел. Той се мъчи да я намери. И на прага на стаята установява, че всъщност нищо освен себе си няма да намери. И не посмява да прекрачи, защото не се обича. Тук Тарковски показва нещо изключително важно, показва целия трагизъм - той е обречен в крайна сметка поради това, че не обича нищо в себе си, последното пък е, защото няма нищо, което да смята за повече от себе си*. (* Няма над-индивидуална реалност, на която да се подчинява. А следователно няма необходимост, която да осъзнае. Това той - правилно - изживява като вид несвобода и страда. ) Ужасен от това, Писателят не се осмелява да прекрачи прага. Трябва да обичаш отвъдното, да поискаш самото него, както е направил Сталкер, за да получиш цялост, казва Тарковски, другото е отчаяние.
Да разгледаме Учения. Важно е, че той отрича необходимостта от отвъдното. И историята на пребиваването му в Зоната е история на отказ от тази идея и той също е докаран до пълна нищета. Простото практично намерение да сложи бомба и да се отдалечи на нужното разстояние, докато тя гръмне, в хода на действието се разпада. Но се разпада по силата на факта, че това е само средство. И строго погледнато, никаква цел зад това средство не стои. Ако си спомняте, Писателят в един момент му казва: “Ти всъщност перманентно бягаш от възможността да осъзнаеш къде си.” Този няма връзка със Зоната. Той се отнася с отвъдното като с реалност, воюва с Бога. Разглежда Зоната като едно от реалните неща и тя му пречи. Тази борба става безнадеждна в момента, в който той разбира, че Зоната се носи от “посетителите” є.
Стигаме до последното. До позицията на самия Сталкер към Зоната. За разлика от онези двамата той не търси цели и не употребява средства. Той подхожда към отвъдното по собствената му мяра. Всъщност го твори. Защото отвъдното, Зоната, е под негово “управление”. Той ходи, хвърля разни гайки... Тя излиза от ръцете му, от главата му. Той се мъчи през цялото време, страда и я прави, прави, прави... И не знае защо.
Но води хората там. Изпитва самоцелно огромно наслаждение от това, че води там тези хора, и всеки път изпада в ужасно отчаяние от резултата. Колкото по-успешен е в правенето на Зоната, толкова по-страшно нещо му се случва, когато се завърне. Той пак и пак се убеждава, че те “нищо не са разбрали”. Спомняте си тази сцена на отчаяние вкъщи, с жена му. (Но те - видяхме - няма и какво да разберат; без тях Зоната не съществува. Просто няма обект за разбиране.)
Все пак съществува някакво нещо в социалния свят, където се пребивава, за да се завърнеш и донесеш ново. Пребиваването на самата граница е пребиваване в отвъдното, защото то там започва.* (* И до тази граница се и свежда, мен ако питате...) Хората, които произвеждат ново, просто отиват, гледат и после се връщат. Отвъдното е единственият възможен извор на новото в християнския дух.
Последното изречение не описва нищо повече от начина, по който нашата цивилизация се опитва да осъзнае и подреди отвъдността си.

 

* * *

Удържате ли още във вниманието си метафората (разваления християнски мит), в която се оказва, че е достатъчно да присадим самосъзнание в главата на разпънатия Исус, за да се окаже той своята противоположност - дявол?
Сега по-пряко трябва да видим, че разпнат на кръста, Исус е на самата граница на отвъдността, така да се каже, надвесен над нея, надникнал в нея. Т. е. ако го кажем на нашия език - той е на прага на всяка възможна Зона. Такова е и “очакването” към него. Да се върне и да донесе ново (най-радикалното възможно ново).
Конвенцията, с която го натоварва митът обаче, е, разбира се, че това е прагът на Истинската зона, истинската отвъдност, при това “принадлежащата” на всички нас Истинска отвъдност.
А следователно никакво опосредстване, никакво самосъзнание тук няма и не може да има по дефиниция. Ако Исус на кръста имаше самосъзнание на Бог - той просто би бил елемент (могъщ и властен наистина) от този свят.
Към никой сталкер в рамките на християнството не е така радикално очакването естествено. И затова Сталкер от филма, пък и всеки реален сталкер - дразни. Изпитваме раздразнение, сякаш той нещо ни манипулира, сякаш позира. Но той не е бог в края на краищата. Той не може нито да отиде, нито да ни заведе в отвъдното. Той само броди по неговите граници и ни дарява надежда. А тя неизбежно и винаги завършва с някакво разочарование.
Защото никакви “истински” надежди просто няма. Надеждата затова е толкова желано нещо, защото реалният свят я оборва. Но и унищожена, престанала, надеждата невинаги ни оставя отчаяни и безсилни. Тя може и да ни дари с опит.
Излиза, че опитът е бивша надежда.